Теологията на политиката
от Лари Романоф, 4
декември, 2019
https://www.bluemoonofshanghai.com/politics/5818/
Превод: Велеслав
Гривов
Това е сериозна дискусия, така че нека бъдем сигурни, че сме на
една и съща страница, като гарантираме, че прилагаме едни и същи значения към
нашите думи. „Демокрацията“ НЕ e правителство. Това НЕ е
свобода, НЕ е права на човека, НЕ е
универсални ценности, НЕ е свободна реч или свободна преса.
Това НЕ е капитализъм или свободни пазари. Не е нито зеле,
нито броколи. Демокрацията, ревностната „ние ще нахлуем във вашата страна и ще
убием половината ваш народ“, не е нищо повече от политика, основана на религия.
Нека се преструваме за момент, че живеем в нормален свят, в който
хората не са обсебени от различни политически и религиозни безумия.
Нека сега си представим, че националната ни икономика се развива,
страната ни става по-богата и всички имаме повече свободно време. Американската
политическа теология ни казва, че когато достигнем някакъв произволен праг на
сигурността на доходите или някакво предварително определено ниво на прогрес от
маймуна до цивилизация, нашите „естествени копнежи на цялото човечество“ магически
ще разцъфнат, пораждайки неотразимо желание за американски стил „демокрация“.
И това НЕ означава републиканско правителство в американски стил.
Това означава многопартийна политика в американски стил. Тези две неща -
правителството и политиката - не са свързани.
Това е популярна американска мантра, която звучи добре, но няма
основа в действителността - това убеждение, обаче е заявено, че когато хората
се развият до някакво неопределено, но по-високо духовно ниво, законите на Бог
и природата ще освободят вродено желание за многостранна партийна политика.
Според тези хора, докато напредваме в естественото си развитие към това да
бъдем американски клонинги, ще изпитаме предварително определен, може би
генетичен импулс, за да се намесим в националното правителство на страната ни.
Това безумно твърдение дори не издържа теста за смях.
Обърнете внимание, че това богословие не казва, че интересът ни към
политиката възниква, когато станем по-образовани, опитни или компетентни, а
когато станем някак по-духовно просветени. Основен принцип на тази
американска религия е, че докато се развиваме духовно и станем достатъчно
просветлени - с други думи, когато станем повече като американците - тогава ще
искаме това, което те искат. На какво американците оправдават подобно убеждение?
Те не предлагат обосновка за своите вярвания и наистина няма такава. Няма
съществуващи доказателства за такова човешко състояние и, разбира се, те не
предлагат такива. Както
при всяка религия, трябва да вярвате, защото ви е казано да вярвате.
Но със сигурност това е просто лудост. Би имало също толкова смисъл
за мен, след като стана богат, да развия вълшебен копнеж да отида в
хирургичното отделение и да опитам «уменията» на ръката си при мозъчна
трансплантация, тъй като знам толкова много за това, колкото и за
правителството, или с други думи, нищо. Но защо да се фокусираме само върху
правителството? Защо не в космическата програма на нацията или да наврем
носовете си в образователната система на нацията? Отговорът е, че повечето хора
не се интересуват толкова от никоя от тези области, нито притежават илюзии
относно знанията или способността си да дават своя принос. И всъщност това важи
и за управлението - повечето хора просто не са толкова заинтересовани и във
всеки случай нямат полезни знания или способности. Но отново атракцията не е
правителството, а американската политика, основана на вярата.
Не мога да си представя нещо по-опасно за благополучието на една
нация от милиони неинформирани и неопитни хора, които изведнъж искат да се
включат в нещо, за което нищо не знаят, но от което зависи цялото благополучие
на тяхната нация. Най-опасната и плашеща част от тази безсмислена инфекция е,
че американците сляпо и глупаво са я включили като едно от 1001 „права“ в
своята всеобхватна демократична теология. Това означава не само моят естествен и неустоим, вроден
човешки копнеж, но и част от правата ми, дадени ми от моя Бог, та аз,
безнадеждно невежия, неопитен и некомпетентен, сега мога да се намеся в
правителството на моята страна. И ако това не е щуротия, не знам какво би било.
Няма естествена връзка между нарастващия доход или икономическото
развитие и интереса към управлението на дадена държава, повече отколкото в
корпоративната среда. Ако нашата компания се справи добре, демонстрирайки
увеличаване на печалбите и нивата на заплатите, няма естествен закон, който да
диктува, че служителите изведнъж ще развият фанатично желание да се включат в
управлението на компанията. Няма причина да очакваме такова желание за
корпоративна „демокрация“ и никога не сме виждали доказателства за това в нито
един от многото примери за успешни компании. Ако това беше някакъв естествен
закон, със сигурност щяхме да го видим първо в нашите корпорации и институции -
в нашите компании, болници, училищни системи, благотворителни организации. Но
ние не го виждаме. Всъщност,
колкото по-успешна е една компания за нейните служители, толкова по-желаещ е
персоналът да остави управлението на управителите. Ръководството дори не влиза
в съзнанието им, освен ако не е некомпетентно и не започне да оказва значително
негативно влияние върху живота им.
Тази пропаганда, която толкова много американци проповядват, е
почти патологична по своята религиозна ревност и въпреки това същите тези
американци изглеждат напълно слепи за огромните провали на същата тази система
в собствената им страна. Това наричаме Джингоизъм - сляпо и безспорно вярване,
че моята страна, моята система, моето всичко са единственият път, правилният
път, НЕИЗБЕЖНИЯТ път.
Американският политически джингоизъм е сляпо убеждение, че всички
живи същества ще гравитират по естествен закон на Вселената към онези ценности,
които американците считат за верни. Повечето западни коментари по този въпрос
се решават от сляпо почитане на многопартийната политическа система с оскъдни
доказателства, че нейните привърженици някога сериозно са изследвали реалността
на собствените си идеологически убеждения, които са вкоренени в примитивна и
простодушна теология, всеобщо-обхващаща политико-религиозна идеология,
създаваща своеобразен човекоподобен отборен спорт, който би бил идеално на
мястото си в зоопарка.
Когато пишат за Китай, същите тези хора ни казват, че китайците все
още не са искали многопартийна политика в американски стил, защото „техните
демократични копнежи все още не са се развили“. Каква глупост е това? Ако не съм
мюсюлманин и името ми не е Мохамед, това е така, защото моите „копнежи за
Аллах“ не са се развили? Ако мразя Макдоналдс, това е така, защото моите
копнежи за „хамбургер с вкус, като мазен картон“ все още не са развити? Това
безмислено убеждение не допуска разлика в културата или ценностите на други
нации, за тяхната история или традиция и наистина пренебрегва подобни различия
и често се отнася с тях с открито презрение. За американците всяко отхвърляне
на тяхната демократична религия въз основа на културни или други ценности е
просто евтино извинение, за да се избегне неизбежното. И разбира се,
„неизбежното“ е за всички народи да станат американци. Всъщност е малко по-лошо
от това. Никои чужденци не притежават духовните дарби да станат истински
американци, дори след векове на колонизация. Най-доброто, на което можете да се
надявате, е да се превърнете в един вид несъвършен клонинг - не съвсем бял, не
съвсем американец - но приел американски ценности и следователно подходящ за
колонизация.
В неотдавнашна статия в Ню Йорк Таймс, Ерик Ли частично
идентифицира проблема, който пуска толкова много мравки в гащите на
американците, когато обсъждат правителството на Китай, когато се спря на
„базирана на вярата идеология“. Американската
„демокрация“ не е за управление, а за политика, вкоренена в евангелисткото
християнство. Ерик написа,
„Мнозина характеризираха конкуренцията като сблъсък между
демокрация и авторитаризъм. Но това е невярно. Основната разлика между мнението
на Вашингтон и Пекин е дали политическите права са дадени от Бог и следователно
абсолютни или трябва да се разглеждат като привилегии ... "
Той пише още „Съвременният Запад вижда демокрацията… като върха на
човешкото развитие. Това е вяра, основана на абсолютна вяра."
Но отчасти той пропуска основната точка, която е, че изборът на лидери на нацията не е
нито даден от Бога, нито привилегия, а огромна отговорност, която трябва да
бъде поверена само на най-компетентните. Това е вярно по
същия начин и по същите причини като извършване на мозъчни операции. Никой
(освен разбира се ФБР) няма дадено от Бога право да прави фронтални лоботомии,
нито ние разпределяме това задължение като привилегия на нашите предпочитани
приятели. Вместо това отговорността се предоставя на онези, които са
най-способни да се справят с нея.
Многопартийната демокрация - заместител на гражданската война
Правим рожден ден и половината от децата искат да отидат в
зоопарка, а половината - в парка. Така че разделяме двете групи, даваме им
пръчки и ги оставяме да се преборят. Която група спечели, може да вземе всички
решения. Бихте ли го направили? Е, защо не? Това е многопартийна демокрация.
Твърдо разделете вашето население въз основа на някаква идеология и ги оставете
да се бият. В
многопартийната демокрация няма място за сътрудничество или консенсус. Ние не
говорим; ние се борим. Аз печеля, ти губиш. Това е системата, която по своята
същност се основава не на хармония и консенсус, а на конфликт.
Крайъгълният камък на демократичната система е, че „победителите“
контролират всичко и „губещите“ са напълно маргинализирани. В западното
политическо общество има малко очевидна загриженост за губещите. В крайна
сметка те са губещите и желанията им са маловажни, въпреки че могат да формират
50% или повече от населението. Западната многопартийна демокрация е
единствената система за подбор в света, предназначена да обезсили, изолира и
предаде поне половината от населението. Може би затова 70% или повече от хората
не си правят труда да гласуват.
Ако искахме да разделим населението си политически на две
идеологически „партии“, логичното разделение би било разделение между мъжете и
жените по пол. Или може би сексуално разделение - хомосите и хетеросите. Това
поне би направило интересна предизборна кампания. За съжаление на демокрацията,
умишленото разцепване на нашите общества за политически цели е било направено
според може би най-възпалителните човешки характеристики, непримиримо
човекоподобно теологическо разделение, създавайки две фракции завинаги хаванали
се една друга за гърлото.
Имаме много имена за идеологическите екипи:
либерални-консервативни, трудови-капиталистически и демократи-републиканци.
Понякога ги наричаме лявото и дясното крило или социалистите и корпоратистите,
но разделението е по-зловещо, отколкото тези имена предполагат. Идеологическият
разрив, създаден в името на политиката, наистина е между идеологическата левица
и религиозната десница - между пацифистите и войнолюбците. Изглежда, че макар
да не претендирам за социологически данни, човешкото общество, поне западното
общество, автоматично ще се разцепва по тези линии, ако му се даде ползотворен
шанс. Когато разглеждаме често възторжения ентусиазъм, с който много западняци
възприемат политическите си убеждения, е очевидно, че тази раздяла, това
разцепване на хората според склонността им към война, включва някои от
най-дълбоките и примитивни инстинкти и емоции на човешката психика. Какъв
разумен човек би съзнателно разделил население въз основа на тази идеология? И
с каква цел?
Идеологическите разделения служат не за добро, а само за създаване
на конфликт. И този конфликт не е същият като онова, което бихме могли да
наречем „здравословна конкуренция“. Политическият
конфликт е изключителен, понякога порочен, много често нечестен, принуждавайки
хората да вървят срещу собствената си съвест и доброто на нацията в името на
партията. Идеологическите разриви, присъщи на партийната
политика, са били въведени в западното правителство - по дизайн - единствено и
точно защото предизвикват толкова необходимия конфликт за всеки отборен спорт.
Как можем да имаме конкуренция, ако всички са в един и същи екип, просто
опитвайки се да свършат работата? Неизбежният
извод е, че западната демокрация - всъщност политиката - е била умишлено и
умело създадена не за да избере добро управление, а да заблуди селячеството в
участие в примитивен, социално-теологичен обред на конкуренция, конфликт и
победа. Полезен заместител на гражданската война.
Но всичко това е жестока измама. „Хората“ са примамвани да избират
страни, да участват в битка, след което да бъдат принудени в явно несправедливо
решение чрез гласуване. Губещите са порицани, тормозени, пропагандирани и
заблудени, за да повярват и приемат това, тъй като те са губещите, техните
желания, права и благополучие вече са без значение и те трябва да мълчат.
Плячката принадлежи на победителя. Изгубихте войната - определям условията.
Победителите, наситени с тръпката на победата, сега също са без значение, а
елитите - и партиите, които те контролират - продължават да остават начело,
както винаги, докато хората вярват, че са върховни. Всъщност „хората“ са просто
пушечното месо в псевдорелигиозна битка, присъединявайки се към екипа,
подкрепяйки, плащайки, протестирайки, викайки и крещейки и накрая гласувайки.
Но след това играта свършва, всеки се връща към здравия разум и живота си, а
елитите продължават със своя дневен ред за контрол на правителството и
управление на страната. Нищо не се е променило.
Комбинацията от примитивни инстинкти и емоции, които движат
политиката, отборните спортове и религията, е не само потенциално експлозивна,
но по същество безсмислена; един вид копнежен манталитет на стадото със
склонност към насилие. Ясно е, че политиката в западния смисъл рядко се ръководи от
разума. Разумът може да се съобрази и да издържи на дискурса; идеологията, от
друга страна, не може. Политиката, религията и отборните спортове имат общ
корен в западната психика. Нито един не може да бъде обсъждан интелигентно
много дълго; всички пораждат бурни емоции, всички страдат от идеология сляпа за
фактите и разума, всички притежават същите примитивни психологически
привличания. Хората не се присъединяват към политическа партия от ангажимент за
добро управление и не се присъединяват към западна религия, за да учат за Бога.
И в двата случая го правят, за да се присъединят към печеливш отбор.
В индивидуалистичните, черно-бяло западни общества, многопартийният
демократичен процес по никакъв начин не е предназначен като метод за решаване
на проблеми. Вместо това той е съзнателно измислен именно защото създава
проблема, ангажирайки невежа общественост в дебата за нерелевантни въпроси,
като същевременно създава сцена за открит конфликт и „закон на джунглата“
политическа битка. Частта за разрешаване на конфликти на този маскарад е
принудителното гласуване, което се харесва на манталитета на Западното дясно
крило, защото това е единствената система, която няма физическа битка, която
може да реши проблема на принципа „всичко или нищо“, създавайки победителите и
губещите, от които тези обществата имат нужда.
Преди много години натуралистът и учен Чарлз Дарвин е предложил
(повече или по-малко точна) теория, която наричаме „оцеляване на най-силните“,
което означава, че най-силните и адаптивни от всички форми на живот ще оцелеят,
докато по-слабите и по-малко адаптивни ще намалеят и в крайна сметка ще
изчезнат. Разбира се, голяма част от този упадък се състои в това хищниците да
се хранят със слабите и да ги убиват, процес, който се отнася както за
политиката, така и за растенията и животните. Социалният дарвинизъм е тази
философия и отношение, прилагани към членовете на обществото, което означава,
че „победителите” - най-умните, най-силните и най-бързите, не само ще оцелеят,
но ще го направят, като се хранят с тези, които са по-бавни и слаби. Иначе това
е известно като „законът на джунглата“, отлично отразено в американската
политика и виждаме много доказателства за тази тенденция в американското
общество.
Повечето американци ще ни кажат - често на върха на дробовете си -
че многопартийната избирателна система се отнася до свободата и избора и е
„истинска демокрация“. Но
многопартийната система не се отнася до свободата и избора и не става дума нито
за демокрация, нито за управление. Става въпрос за измислена игра на социален
конфликт и конкуренция, за игра в отборен спорт. В многопартийната демокрация
„играта“ не е добро управление, а самия процес на изборите. След
като моят отбор печели изборите, играта свършва и всички се прибираме. В
западния свят атракцията е „политиката“, а не „правителството“. Искрено се
съмнявам, че много хора, които са активни в политическия процес, дават дори
една-единствена мисъл за качеството на управление, което ще се появи.
Единственият им фокус е спечелването на играта за техния отбор. Процесът стана
толкова корумпиран, че западната демокрация дори не се преструва, че споменава
качеството на управление, което може да настъпи като краен резултат след
избори. И това е така, защото крайният резултат е самият процес - конкуренцията,
спечелването на изборите, нищо повече. В съвсем реален смисъл средството се е
превърнало в посланието.
Във всяка страна с многопартийно демократично правителство
„народът“ става все по-отчужден, незаинтересован и обезверен, един от
симптомите на което е участие на избирателите от едва 30% в някои големи
страни. Това число е едновременно изумително и поучително, тъй като точно
отразява осъзнаването на хората, че избирателите имат малко, ако не никакво
влияние нито върху резултатите от изборите, нито пък върху политиката на
избраното правителство. Хората в западните страни окончателно отхвърлят
заблудата, че всъщност избират правителството си. Във всяка демокрация
избирателите не избират кандидатите, нито избират или номинират когото и да
било - партиите го правят. След това на избирателите се предлага възможност за
подпечатване на един от двата клонинга. Правителството „на хората, от хората и за хората“ е чиста
измислица и никога не е съществувала никъде.
Има ли някой днес, който ще спори, че демократично-републиканската
система е чудесно нещо за Америка? Това ли е предизвикало неотдавнашното
щастливо съгласие за Плана за здравеопазване в САЩ или това, което кара цялото
правителство днес да се събере, за да подреди ужасната си икономическа каша след
2008 г.? Демократичната система на САЩ днес е общопризната (игнорирайки няколко
частни случая) като най-нефункционалното правителство в света. Една от
по-трудните вродени деформации на американската политика е, че до момента,
когато всички групи за специални интереси - лобистите, сенаторите,
финансистите, банкерите и люспите са грабнали своя дял, нищо полезно няма да
остане за общото благо. Резултатите са предварително определени, тъй като
избраните американски служители са твърде заети да се грижат за интересите на
AIPAC (бел. на
преводача: Американско-израелски комитет за политическо
въздействие), Израел, еврейското лоби, ЦРУ, американските военни, контрагентите
по отбраната, международните банкери и големите многонационални компании, за да
се тревожат за хората и нацията. Благополучието на избирателите става все
повече без значение, поради което правителството на САЩ изразходва 7.7 трилиона
долара за спасяване на банките вместо хората. Многопартийната демокрация в
американски стил е формула за разхищение, неефективност и корупция. Това е
единствената форма на управление, която ще гарантира, че ще се вземат решения в
полза на частните-интереси групи на елита, вместо на страната като цяло.
Как уж великата концепция на демокрацията на участието се срина до
такова жалко ниво? Основният въпрос е, че западната демокрация никога не е
имала за цел подбора на изключително компетентни лидери, а вместо това е
създадена като начин за отстраняване на „хората“, разделянето им по идеология и
ангажиране на вниманието им в игра - в екип, спортно състезание. Това е изцяло
по вина на съзнателното и умело планирано създаване на многопартийна политика и
е твърде късно да се обърне курсът, твърде късно да се премахнат от
правителството дисфункционалните идеологии и проклятието на политиката. Дупката
е твърде дълбока; не можем да се върнем в началото и да започнем отначало. Това
ще изисква социален подем, еквивалентен на народна революция и всяко западно
правителство би яростно потушило всеки такъв опит. Въпреки цялата пропаганда за
обратното, никоя западна демокрация не би позволила на „хората“ всъщност да
получат контрол над своето правителство.
Произходът на многопартийната политика
Ние често кредитираме Древна Гърция за концептуалното създаване на
това, което днес наричаме „демокрация“, но тази древна форма не е това, което
се проявява днес. Преходът от европейските монархии към многопартиен
избирателен процес не е било спонтанно развитие, не е произтекло от
естествената еволюция, нито пък е било олицетворение на развитието на
правителството. Това не е било естествен резултат от желанието за „избор“ сред
обществеността, нито е било осъзнато в името на това, което наричаме „проверки
и баланси“. Вместо да бъде естествена еволюция, тази система за разделяне на
нацията въз основа на възппламенителни емоционални идеологии е създадена
нарочно от група европейски елити като метод за успокояване на населението с
убеждението, че те отговарят за съдбите си, докато са контролирани от
марионетни майстори в партиите, огромна измама, извършена върху нищо
неподозиращо население.
Монтагю Норман, който е бил управител на Банката на Англия в
продължение на няколко десетилетия, завършващи в средата на 40-те години на
миналия век, и
който идва от дълга редица банкери, като и неговите бащи и дядовци по майчина
линия също са били управители на банката, и всички от които са агенти и
представители на еврейската банкова династия Ротшилд, казва
това за многопартийната избирателна демокрация през 1924 г .:
„Разделяйки избирателите чрез системата на политическите партии,
можем да ги накараме да изразходват енергията си в борбата за въпроси без значение.
По този начин чрез дискретни действия можем да осигурим за себе си това, което
е било добре планирано и толкова успешно осъществено.“
(бел. на
преводача: Банката
на Англия е централната банка на Великобритания, а
Българска народна банка или БНБ е централната банка на България.)
Няма начин да разберете погрешно думите на човека. Това е основната
причина, поради която архитектите и привържениците на Новия световен ред са
толкова решени от толкова време да индоктринират населението в религията на
многопартийната политика. Никоя
друга система на управление не предоставя толкова възможности за външен контрол
на нациите и за масова измама на народа, колкото демокрацията. Това последно
откровение трябва да внесе страх в сърцата на всички мислещи личности.
Имаме още един отличен пример за горното в Борис Березовски, някога
най-могъщият от руските еврейски олигарси, който почти завърши
плановете си за превръщане на Русия във фалшива двупартийна държава на леви
социалдемократи и десни неоконсерватори, в която разгорещени публични битки
бъдат провокирани и водени по социално-разделителни въпроси, докато двете
страни бъдат контролирани от сценичните крила от една и съща малка група
управляващи елити и банкери.
„С постоянното разделение на гражданите и народното недоволство
безопасно насочено в безсмислени задънени улици, тези марионетни майстори биха
могли да запазят неограничено богатство и власт за себе си, с малка заплаха за
тяхното царуване.“
Тази умна схема перфектно дублира политическата история на Америка.
Когато тези международни банкови елити породиха европейските
революции, които отстраниха всички монарси, те постигнаха много цели освен
отстраняването на човека, който е имал абсолютна власт над тях, включително властта да ги изгони от
нацията, когато станат твърде мощни или проблемни. Като
заместител те въведоха фрагментирано „правителство от народа“ с политическа
идеология, която би разделила горчиво обществата и би поставила населението в
страх, и следователно лесно да може да се манипулира и контролира. Те създадоха възможността или да
основат или да завземат централните банки на много държави, като по този начин
получават финансов и ефективно пълен контрол над тези страни. Те наистина си
осигуриха „това, което е било толкова добре планирано и толкова успешно
осъществено“.
Дилън Ратиган, един най-продаван автор в САЩ, го е изразил
перфектно, когато е написал: „Властта,
независимо дали е в избирателна система или в корпоративна зала, произхожда от
хората, които контролират номинацията на кандидатите, а не от онези, които след
това "гласуват" след като процесът е завършен ”. Тези,
които номинират, диктуват. Американците са склонни да мислят за политическите
партии като за някакъв идеологически абстракт, като начин за определяне на
нагласите на хората, но политическите партии не са абстрактни; те са истински и
имат цялата сила и контрол. Хората влизат в процеса само в самия край, под
предлог, че избират онези, които страните вече са избрали. Това не може да се
промени, ако самите страни не бъдат елиминирани и това никога няма да се случи.
Малките елитни групи, които контролират политическите партии от сенките, са
далеч по-мощни от хората и никога няма да се откажат от контрола.
Някой написа, че „Безличната плутокрация, която контролира
правителството на САЩ, насърчава илюзията за легитимност, като позволява на
хората да гласуват за различни политически кандидати ..., които са купени и
платени от плутокрацията. Измислицата се простира до „независимата“ съдебна
система, чиито членове са внимателно подбрани от плутокрацията и които
промотират нейната програма.“ Ричард Рийвс пише, че „Американската политическа
система по същество е договор между републиканската и демократическата партии,
изпълнен от федералните и на отделните щати двупартийни закони, всички
предназначени да гарантират оцеляването на двете страни, независимо колко хора
ги презират или пренебрегват.“
*
Бележка на преводача: Творбите
на г-н Романоф са
преведени на 32 езика, а статиите му са публикувани на повече от 150
чуждоезични новинарски и политически уебсайта в повече от 30 държави, както и в
повече от 100 англоезични платформи. Лари Романоф е пенсиониран консултант по
управление и бизнесмен. Той е заемал ръководни длъжности в международни
консултантски фирми и е притежавал международен бизнес за внос-износ. Той е
посещаващ професор в университета Фудан в Шанхай, представяйки казуси по
международни въпроси на старши класове в EMBA (Executive Master of Business
Administration EMBA – това е обикновено едногодишно вместо двугодишно
образование за добиване на магистърска степен по бизнес администрация –
предназначено е за хора, които са имали управленчески опит, но искат да имат
официална степен на образование. Управленческият опит е почти задължително
условие за прием. Възможно е също да се вземат предвид друга научна степен в
дадена област или други заслуги). Г-н Романов живее в Шанхай и в момента пише
серия от десет книги, най-общо свързани с Китай и Запада. Той е един от авторите,
участващи в новата антология на Синтия Маккини “Когато Китай кихне”. (Глава 2
– Dealing with Demons — Справяне с демони).
Пълният му архив може да се види на адрес
https://www.bluemoonofshanghai.com/ + https://www.moonofshanghai.com/
Можете да се свържете с него на адрес:
Copyright
© Larry Romanoff, Blue Moon of Shanghai, Moon of Shanghai, 2023
