Демокрацията – най-опасната религия.
Глава 6 – Теология на политиката
от Лари Романоф,
Превод: Велеслав Гривов
Това е сериозна дискусия, така че нека бъдем сигурни, че сме на една и съща страница, като гарантираме, че прилагаме едни и същи значения към нашите думи. „Демокрацията“ НЕ e правителство. Това НЕ е свобода, НЕ е права на човека, НЕ е универсални ценности, НЕ е свободна реч или свободна преса. Това НЕ е капитализъм или свободни пазари. Не е нито зеле, нито броколи. Демокрацията, ревностната – от американския вид „ние ще нахлуем във вашата страна и ще убием половината ваш народ“, не е нищо повече от политика, основана на религия.
Нека се преструваме за момент, че живеем в нормален свят, в който хората не са обсебени от различни политически и религиозни безумия.
Нека сега си представим, че националната ни икономика се развива, страната ни става по-богата и всички имаме повече свободно време. Американската политическа теология ни казва, че когато достигнем някакъв произволен праг на сигурността на доходите или някакво предварително определено ниво на прогрес от маймуна до цивилизация, нашите „естествени копнежи на цялото човечество“ магически ще разцъфнат, пораждайки неотразимо желание за американски стил „демокрация“. И това НЕ означава републиканско правителство в американски стил. Това означава многопартийна политика в американски стил. Тези две неща – правителството и политиката – не са свързани.
Това е популярна американска мантра, която звучи добре, но няма основа в действителността – това убеждение, обаче е заявено, че когато хората се развият до някакво неопределено, но по-високо духовно ниво, законите на Бог и природата ще освободят вродено желание за многостранна партийна политика. Според тези хора, докато напредваме в естественото си развитие към това да бъдем американски клонинги, ще изпитаме предварително определен, може би генетичен импулс, за да се намесим в националното правителство на страната ни. Това безумно твърдение дори не издържа теста за смях.
Обърнете внимание, че това богословие не казва, че интересът ни към политиката възниква, когато станем по-образовани, опитни или компетентни, а когато станем някак по-духовно просветени. Основен принцип на тази американска религия е, че докато се развиваме духовно и станем достатъчно просветлени – с други думи, когато станем повече като американците – тогава ще искаме това, което те искат. На какво американците оправдават подобно убеждение? Те не предлагат обосновка за своите вярвания и наистина няма такава. Няма съществуващи доказателства за такова човешко състояние и, разбира се, те не предлагат такива. Както при всяка религия, трябва да вярвате, защото ви е казано да вярвате.
Но със сигурност това е просто лудост. Би имало също толкова смисъл за мен, след като стана богат, да развия вълшебен копнеж да отида в хирургичното отделение и да опитам „уменията“ на ръката си при мозъчна трансплантация, тъй като знам толкова много за това, колкото и за правителството, или с други думи, нищо. Но защо да се фокусираме само върху правителството? Защо не в космическата програма на нацията или да наврем носовете си в образователната система на нацията? Отговорът е, че повечето хора не се интересуват толкова от никоя от тези области, нито притежават илюзии относно знанията или способността си да дават своя принос. И всъщност това важи и за управлението – повечето хора просто не са толкова заинтересовани и във всеки случай нямат полезни знания или способности. Но отново атракцията не е правителството, а американската политика, основана на вярата.
Не мога да си представя нещо по-опасно за благополучието на една нация от милиони неинформирани и неопитни хора, които изведнъж искат да се включат в нещо, за което нищо не знаят, но от което зависи цялото благополучие на тяхната нация. Най-опасната и плашеща част от тази безсмислена инфекция е, че американците сляпо и глупаво са я включили като едно от 1001 „права“ в своята всеобхватна демократична теология. Това означава не само моят естествен и неустоим, вроден човешки копнеж, но и част от правата ми, дадени ми от моя Бог, та аз, безнадеждно невежия, неопитен и некомпетентен, сега мога да се намеся в правителството на моята страна. И ако това не е щуротия, не знам какво би било.
Няма естествена връзка между нарастващия доход или икономическото развитие и интереса към управлението на дадена държава, повече отколкото в корпоративната среда. Ако нашата компания се справи добре, демонстрирайки увеличаване на печалбите и нивата на заплатите, няма естествен закон, който да диктува, че служителите изведнъж ще развият фанатично желание да се включат в управлението на компанията. Няма причина да очакваме такова желание за корпоративна „демокрация“ и никога не сме виждали доказателства за това в нито един от многото примери за успешни компании. Ако това беше някакъв естествен закон, със сигурност щяхме да го видим първо в нашите корпорации и институции – в нашите компании, болници, училищни системи, благотворителни организации. Но ние не го виждаме. Всъщност, колкото по-успешна е една компания за нейните служители, толкова по-желаещ е персоналът да остави управлението на управителите. Ръководството дори не влиза в съзнанието им, освен ако не е некомпетентно и не започне да оказва значително негативно влияние върху живота им.
Защо идеологиите не контролират нашите училища, болници и корпорации? Американската теология ни казва, че когато достигнем някакъв произволен праг по пътя си от маймунството към цивилизацията, нашите “естествени копнежи на цялото човечество” магически ще разцъфнат и законите на Бога и природата ще освободят непреодолимо вродено желание за “демокрация” в американски стил, за “даденото от Бога право” да имаме многопартийна политика като начин да избираме нашите лидери. Помислете за момент за подобно обстоятелство в корпоративния свят. Защо американците, когато работата им е сигурна и доходите им се повишат до някакво подходящо ниво, не развиват магически “копнежа на цялото човечество” да се намесват в управлението на компаниите, в които работят? Рационалният отговор е очевиден: всички те са некомпетентни. На практика никой от тях няма образованието, обучението, опита или способностите да участва във висшия мениджмънт, нито пък притежава квалификацията и уменията да оценява и избира висшия мениджмънт на дадена корпорация. Те не биха могли да поемат такива задължения, биха били безнадеждно некомпетентни и единственият вероятен резултат би бил евентуален фалит на компанията. Би трябвало да е очевидно, че рационалният отговор е идентичен за едно правителство и че целият мит за “естествения копнеж” е нелепа глупост.
Защо не управляваме корпорациите, държавните служби, училищните системи и благотворителните организации по същия начин, както правителствата? Защо в една голяма компания не наложим разделяне на ръководния екип въз основа на някаква идеология и не оставим двете групи да се борят помежду си, като победителите поемат контрола? Защо не направим това с нашите училища и болници? Причината е, че всички тези неща, които правим, имат цел. Училищата ни служат за обучение на децата, а болниците – за лечение на болните. На тези места няма място за идеология; там има работа за вършене и съсредоточаването върху идеологията само ще ни отклони от нашата цел. Идеологическите различия ще оцветяват действията ни, ще създават несъществени програми, ще маргинализират вероятно половината от най-компетентните хора. Те ще работят пряко срещу работата, която трябва да свършим. Същото е и с корпорациите. В тях няма място за разсейващи идеологии, ако искат да бъдат успешни. Можем да намерим много примери за компании, които са се провалили именно защото са забравили целта си и са заменили рационалното мислене с идеология.
И така, какво е това, което прави правителството различно? Несъмнено правителството също има цел – да управлява страната, да управлява икономиката, да създава работни места, растеж, безопасност и сигурност, да управлява армията, да води външните работи, да се грижи за населението и да прави това, което по принцип е най-добро за всички. Изискванията за разбиране и компетентност на световно ниво са много по-големи, отколкото при която и да е корпорация. Къде е мястото за идеология в това? Защо правителството е специален случай? Не се сещам за никаква причина. Няма нищо, което да изглежда рационално от каквато и да е гледна точка. Вярно е, че всяко население има широк спектър от възгледи, отразяващи различията между хората и личностите, но това се наблюдава еднакво в училищата, болниците, корпорациите и благотворителните организации. Във всеки случай тези други групи са в състояние да абсорбират тези несъществени идеологически вариации и да си сътрудничат достатъчно добре, за да функционират без партизанщината и вътрешните борби, които са типични за политиката. Не виждам нищо, което да оправдава толкова голямо отклонение от рационалността за целите на управлението.
Тези идеи не са нови. Те са били представяни и преди, но идеолозите се опитват да ги отхвърлят, като казват: “Държавата не е фирма” – сякаш тази очевидна истина по някакъв начин отрича нелогичността на тяхната позиция. Те твърдят, че правилата на бизнеса и на държавното управление са напълно различни, че в бизнеса трябва да се докажеш, като предоставяш услуги на клиентите и заинтересованите страни, докато в държавното управление отговорността е да поддържаш щастието на поддръжниците си, или някаква подобна глупост. Тази глупост е просто опит да се предотвратят рационалните хора да стигнат до правилния извод и да осъзнаят, че държавата или страната не е детска градина, в която трябва да се отнасяш мило с малчуганите, а е огромна управленска задача, далеч надхвърляща изискванията на повечето корпорации.
Тези противници очевидно искат да ни накарат да повярваме, че едно правителство не трябва да постига нищо, а само да прави щастливи своите поддръжници. И тези поддръжници са точно кои? Другите членове на партията, тези, които споделят същата идеология? Тези, които са платили парите и са купили изборите? Е, училищата и болниците също са различни, както и веригите за хранителни стоки, минните компании и производителите. Техният бизнес, тяхната цел, техните заинтересовани страни са много различни, но те функционират много добре и без налагането на идеологическа рамка. И няма причина правителството да не може да направи същото. Не е трудно да си представим ползите от това.
Тази пропаганда, която толкова много американци проповядват, е почти патологична по своята религиозна ревност и въпреки това същите тези американци изглеждат напълно слепи за огромните провали на същата тази система в собствената им страна. Това наричаме Джингоизъм – сляпо и безспорно вярване, че моята страна, моята система, моето всичко са единственият път, правилният път, НЕИЗБЕЖНИЯТ път. Американският политически джингоизъм е сляпо убеждение, че всички живи същества ще гравитират по естествен закон на Вселената към онези ценности, които американците считат за верни. Повечето западни коментари по този въпрос се решават от сляпо почитане на многопартийната политическа система с оскъдни доказателства, че нейните привърженици някога сериозно са изследвали реалността на собствените си идеологически убеждения, които са вкоренени в примитивна и простодушна теология, всеобщо-обхващаща политико-религиозна идеология, създаваща своеобразен човекоподобен отборен спорт, който би бил идеално на мястото си в зоопарка.
Когато пишат за Китай, същите тези хора ни казват, че китайците все още не са искали многопартийна политика в американски стил, защото „техните демократични копнежи все още не са се развили“. Каква глупост е това? Ако не съм мюсюлманин и името ми не е Мохамед, това е така, защото моите „копнежи за Аллах“ не са се развили? Ако мразя Макдоналдс, това е така, защото моите копнежи за „хамбургер с вкус, като мазен картон“ все още не са развити? Това безмислено убеждение не допуска разлика в културата или ценностите на други нации, за тяхната история или традиция и наистина пренебрегва подобни различия и често се отнася с тях с открито презрение. За американците всяко отхвърляне на тяхната демократична религия въз основа на културни или други ценности е просто евтино извинение, за да се избегне неизбежното. И разбира се, „неизбежното“ е за всички народи да станат американци. Всъщност е малко по-лошо от това. Никои чужденци не притежават духовните дарби да станат истински американци, дори след векове на колонизация. Най-доброто, на което можете да се надявате, е да се превърнете в един вид несъвършен клонинг – не съвсем бял, не съвсем американец – но приел американски ценности и следователно подходящ за колонизация.
Американците са заблудени, че цялата им система от вярвания и набор от ценности се поддържа в съзнанието им като стандартна позиция в света, представляваща естествения ред на вселената. И те предполагат, че измерват света според тази политическа религия. Един американец пише: “Наистина ми омръзна да слушам за демокрация. Отново и отново хората казват, че може би западният стил не е подходящ за тази страна или че страната не е готова за демокрация. Е, кога, моля ви кажете, една страна най-накрая е готова за демокрация?” Друг пише: “Трябва да признаем, че нашата идеология не е за всички. Китайците все още се развиват нагоре, а без образовано общество демокрацията в американски стил няма да проработи.” Сега вече знаем. Китайците не могат да приемат демокрацията, защото все още са примитивни, едва направили първите си бебешки стъпки от маймунството към американизма. Онези, които отхвърлят нашата система, не го правят, защото тя е неподходяща, нефункционална и корумпирана, а защото не са достатъчно образовани.
“Демокрацията е само един от начините за конституиране на властта и той не е непременно универсално приложим. В много ситуации претенциите за експертност, стаж, опит и специални таланти могат да надделеят над претенциите на демокрацията като начин за конституиране на властта. Демократичният принцип [може да бъде] разширен до много институции, където в дългосрочен план може само да осуети целите на тези институции. Университет, в който назначенията на преподаватели подлежат на одобрение от страна на студентите, може да е по-демократичен, но едва ли ще бъде по-добър. По подобен начин армиите, в които заповедите на офицерите са били обект на вето от страна на колективната мъдрост на техните подчинени, почти винаги са стигали до катастрофа на бойното поле. Накратко, арените, на които демократичните процедури са подходящи, са ограничени.” [1]
“Демокрацията, уви, също е форма на теология и показва всички неизличими белези. Сблъсквайки се с неудобни факти, тя неизменно се опитва да се справи с тях, като апелира към най-висшите чувства на човешкото сърце. Намеквам за факта, че [американският] човек на по-ниските нива, макар и бързо да достига предела на способността си да възприема реални знания, остава способен дълго време след това да възприема заблуди. Това, което е вярно, го обезсърчава, но това, което не е вярно, се настанява в черепа му с толкова малка съпротива, че има само незначително отделяне на топлина. Това е сърцевината на това, което се нарича религия, и не по-малко сърцевината на цялата демократична политика. [2] [Демокрацията е приемлива в Америка, защото един селяндур може да я схване веднага. Тя се сблъсква нелепо с много от известните факти, но той не познава известните факти. Тя е логически безсмислена, но за него безсмисленото, както в науката, така и в политиката, има неустоимо очарование. Огромната му способност за илюзии, мощната му жажда за неистината украсяват антропоидния му апетит, без да го намаляват. Това, което достига до него, е онова, което пада от дървото и се споделя с четириногите му братя. Разбира се, нагласата на средния американец… предлага превъзходен клиничен материал за студента по демократична психопатология.”
*
ЗА АВТОРА: Творбите на г-н Романоф са преведени на 32 езика, а статиите му са публикувани на повече от 150 чуждоезични новинарски и политически уебсайта в повече от 30 държави, както и в повече от 100 англоезични платформи. Лари Романоф е пенсиониран консултант по управление и бизнесмен. Той е заемал ръководни длъжности в международни консултантски фирми и е притежавал международен бизнес за внос-износ. Той е посещаващ професор в университета Фудан в Шанхай, представяйки казуси по международни въпроси на старши класове в EMBA (Executive Master of Business Administration EMBA – това е обикновено едногодишно вместо двугодишно образование за добиване на магистърска степен по бизнес администрация – предназначено е за хора, които са имали управленчески опит, но искат да имат официална степен на образование. Управленческият опит е почти задължително условие за прием. Възможно е също да се вземат предвид друга научна степен в дадена област или други заслуги). Г-н Романов живее в Шанхай и в момента пише серия от десет книги, най-общо свързани с Китай и Запада. Той е един от авторите, участващи в новата антология на Синтия Маккини “Когато Китай кихне” (Глава 2 – Dealing with Demons — Справяне с демони).
Пълният му архив може да бъде намерен на:
https://www.bluemoonofshanghai.com/ + https://www.moonofshanghai.com/
Можете да се свържете с него на следния адрес: 2186604556@qq.com
*
Бележки:
[1] The Crisis Of Democracy
https://www.bluemoonofshanghai.com/wp-content/uploads/2022/10/The-Crisis-of-Democracy.pdf
[2] H. L. Mencken. Notes on Democracy
https://www.bluemoonofshanghai.com/wp-content/uploads/2022/10/NOTES-ON-DEMOCRACY.pdf
*
Тази статия може да съдържа материали, защитени с авторски права, чието използване не е изрично разрешено от собственика на авторските права. Това съдържание се предоставя в съответствие с доктрината за справедливо използване и е предназначено само за образователни и информационни цели. Това съдържание не се използва за търговски цели.
Авторско право © Larry Romanoff, Blue Moon of Shanghai, Moon of Shanghai, 2024
